що е любов ? - истински чувства породени от първичните ни нагони , или думи които искаме да кажем за да задоволим егото на ближния си ? истина или красива лъжа , с която покоряваме все повече и повече женски сърца ? на тези въпроси винаги ще търсим отговор но малцина от нас биха го намерили ... малцина биха изпитали това чувство и мнозина биха "обичали"... истинската любов се появява веднъж в живота , но никой не може да я предвиди . хората заслепени от лъжите , живеещи в своя свят не могат да отворят сърцата си , за да я приемат , като един дружелюбен домакин. те не виждат , не забелязват чувствата и енергията , която е около тях. гледайки на едно момиче като на сексуален обект чрез , който да задоволят първичните си нужди , те ослепяват и губят същността си ... в природата на човек е заложено да обича , да бъде обичан , да сее и да жъне любов колкото се може повече и повече. "засей нежност , пожъни любов" - единствената мисъл на анонимен автор , която ме трогна... може би защото е прав ? може би защото докосна нещо в мен , по-дълбоко от колкото съм мислил ? или може би защото е така ? нека отворим себе си за тази вълна от чувства , нека не бъдем сломени , нека не бъдем уязвими, нека не позволяваме на тези които ни разочароват да повалят надеждата ни за любовта ! да бъдем истински и да раздаваме любов , където и когато можем !

засей нежност , пожъни любов.. mnogo e hubavo

Просто НЕВЕРОЯТНО !

7 букви, 2 думи, 1 значение

Ключа към сърцето може да бъде само една мила дума или нежна целувка...

Имало някога едно човече, което вървяло в безкрайната нощ, по дългият и ветровит път към Пурпурния Град. Силните ветрове го изпращали ту в единия, ту в другия край на пътя и човечето много се страхувало да не се озове сред дърветата от двете страни, където се разхождали свирепи зверове. По пътя ходели много други хора. Някои бързали напред и задминавали човечето, други ходели много бавно. Били тръгнали преди човечето и щели да стигнат много след него.
Едно друго човече настигнало първото. В ръката си държало здраво въже. В този момент вятъра духнал човечето с въжето, и то полетяло към края на пътя. За негов късмет първото човече успяло да го хване.
- Благодаря ти! – казало човечето с въжето.
- Много хубаво въже – казало другото човече.
- Да, вятъра го довя.
- И какво ще правиш с него?
- Не знам, но ми харесва.
- Искаш ли да се завържем един за друг? Така няма опасност вятърът да ни завлече извън пътя.
- Добре. Това е гениална идея. – Развълнувало се човечето, че от въжето му ще има полза. Така двете човечета се завързали и тръгнали заедно към Пурпурния Град. Вятърът опитвал да ги събори. Понякога някой от тях падал, но благодарение на въжето оставали винаги в центъра на пътя.След известно време стигнали до голямо дърво с надвесени над пътя клони. На един от тях било завързано трето човече. С много дълга брада и зелени дрешки. Човечето имало само една ръка, другата била заменена от голям ключ, досущ пиратска кука. Малко по-напред на пътя имало красива кутия с катинар.
- Помощ, помощ!!! – започнало да вика човечето на клона. – Моля ви, помогнете ми!!! Трябва някак си да развържете въжетата около ръцете ми и да ме освободите, за да мога да отключа кутията и да пусна слънцето. Тогава царството на мрака ще свърши и той ще започне да се редува с деня, както е редно. Мнозина минаха от тук, но не успяха да достигнат въжетата. Някой опитаха да се изкатерят по стъблото, но бяха хванати от зверовете в гората.
Първото човече застанало на пръсти и се протегнало, но въжетата, държащи брадатото човече за клона, били твърде високо. Неуспех претърпяло и другото човече. Тогава едното стъпило на раменете на другото, достигнало въжетата и освободило пленника. Той скокнал от клона на земята. Отишъл при кутията и я отключил. Отвътре излязло Слънцето в целия си блясък, носейки дългоочакваното и вече забравено утро на земята.
- Благодаря ви! – казало слънцето на двете човечета. – От днес нататък всяка сутрин, когато идвам над света, ще рисувам красиви картини в небето, в чест на вас двамата. За да не забравите никога, че вървяхте заедно по пътя към Пурпурния Град, че бяхте свързани и неразделни и че нямаше нищо невъзможно за вас.
И слънцето се издигнало в небето, дарявайки света със светлина и топлина. А двете човечета продължили по дългия и ветровит, но не и покрит с вечен мрак, път към Пурпурния Град.
След дълго ходене стигнали до място, където пътя се разклонявал. На едната страна имало табела с надпис “Към Пурпурния Град”, на другата - табела със същия надпис. Тогава едното човече казало:
- Мисля че правилния път е левия.
- Аз мисля че е десния – отвърнало другото човече. Започнали да обсъждат, но не стигнали до съгласие. Тогава едното човече казало:
- Тогава нека срежем въжето и всеки да поеме по своя път.
Така и направили. Срязаното въже останало на мястото, където пътят се разклонявал, като мъртва змия. Като паметник на раздялата.
- Викай от време на време. Когато чуя гласа ти ще ти отговарям.
- Добре. Ти също викай. Ще чакам да чуя твоя глас, за да ти отговоря.
Така двете човечета си стиснали ръцете и се разделили.
Човечето, което тръгнало по левия път, вървяло известно време. Тогава започнало да се страхува, защото било нощ, а познаеш ли веднъж светлината, тъмнината започва да те плаши. Самотата го подтискала. Тогава викнало с все сила. Някъде отдясно се чул гласът на другото човече. След още известно време отдясно отново се чул гласът на другото човече. Човечето на левия път извикало в отговор.
Така човечетата вървели по различни пътища и си викали. Гласовете им обаче ставали все по далечни и тихи. Докато веднъж човечето на левия път извикало, но не последвал отговор. Човечето извикало отново, но получило същия отговор. Тогава се разплакало и продължило по пътя си, който обещавал да го отведе до Пурпурния Град.

И въпреки че не получавало отговор, човечето все пак викало от време на време. Надявало се пътищата отново да се сближат или може би да се съединят. Но надеждите му оставали напразни, а зовът все така не се завръщал…А слънцето продължава да изгрява всяка сутрин. Продължава да украсява небето с най-различни цветове в чест на двете човечета по пътя към Пурпурния Град. Понякога червената светлина на утрото пада върху захвърленото в прахта въже, символ на началото и края.
Ако някога чуете самотния вик на някое от човечетата, отговорете му. Извикайте и му дайте надежда, била тя и напразна. Сълзите вече са на свършване…

Ако знаеше само,
колко много за мен е една думичка, малка макар,
подарена от теб!
Ако знаеше само,
с колко трепет очаквам тъй краткото щастие
да чуя гласа ти -
мечтан,
почти нереален,
толкова силно жадуван!
Ако знаеше само,
една ласка небрежна от твоите силни ръце
какво е за мен,
за мойто сърце наранено,
за пустата гола душа!
Ако знаеше само,
как покълва живот от всеки лек полъх,
напомнящ за теб
и колко време крепи ме всеки твой
най-малък жест!
Ако знаеше само...
И ако искаш да знаеш...
Може би щеше да бъдеш по-щедър
на думи изречени,
на кратките срещи,
макар и обречени,
може би, все пак би ми повярвал,
че съм истинска -
до дъно душата разкрила си,
без корист,
без похот,
без наглост...
А само безумно,
безнадеждно,
до слабост обичаща!

Lionel Richie - Hello

Emi neznam kakvo da kaja napisano e ne6to naistina hubavo i realno ... spr

Хубаво расъждаваш,хареса ми.Жалко че аз нямам блог уж все ще си правя,сега съм читател.Затова като коментар ще постна нещо което прочетох и може да е интересно за другите.

*****************************************


Имало едно време, много, много отдавна, един принц и една принцеса. Тяхната приказка с щастлив край отдавна била свършила, а те били забравени от всички, дори от слугите си. След така наречения happy end на историята на тяхната любов те се превърнали в същите безлични аристократи, лишени от духовното и радващи се само на материалните богатства, както и всички останали в кралството им.



След преодоляването на всичките препятствия между тях, вместо да живеят дълго и щастливо, любовта между тях угаснала. Явно толкова била и истинска. Героите се самозалъгвали, заблуждавали и читателите и всички се усмихвали и живеели в една прекрасна илюзия. Семейните скандали също не липсвали. „Влюбените” нямали деца, нямали любов, тревожели се само за това какво ще кажат придворните, но не знаели, че дори те са забравили за тяхното съществуване.



Един ден, след поредната семейна свада, принцесата решила да се разходи из града и да види как живеят другите хора. Отишла в спалнята си, съблякла лъскавата рокля, събула скъпите обувки, разплела грижливо сплетените си коси и излязла.



Всичко извън дворцовите стени и се струвало толкова интересно и привлекателно… Сякаш преоткрила един нов свят. Докато вървяла по прашната улица се загледала в една светеща реклама над едно заведение (всъщност заведение е доста силно казано, по-скоро местната кръчма, в която се събирала изметта на града), позамислила се малко и влязла. От пръв поглед личало, че не е изискано място, но мнимата принцеса решила да остане там. С несигурна крачка стигнала до бара и седнала на един от свободните столове. Не след дълго до нея се настанил и симпатичен младеж, който привлякъл вниманието и. Заговорили се, забавлявали се, но принцесата не разкрила истинската си самоличност.



От дума на дума, от питие на питие (за този бардак думата питие определено не е подходяща, по-точно е разреден спирт) ситуацията така се завъртяла, че се озовали в спалнята на младежа. какво е станало там историята мълчи, но със сигурност не са спали спокойно. На сутринта нашата героиня станала рано, облякла се и се върнала в двореца без никой да забележи.



Когато се съмнало, никой не попитал нашата героиня къде е била. Дали защото никой не забелязал отсъствието и, или защото тя била доста свежа, сякаш не са се карали с принца и са забравили скандалите си, не се знае.



На „госпожицата” обаче нощта и харесала и тя решила да повтори… потрети и така всяка следваща вечер. Единствената разлика била, че вече не видяла същия младеж, а се запознавала с някоя нова особа. Крайният резултат обаче не се променял, а именно всичко завършвало в нечия чужда спалня.



Уви, принцът разбрал за похожденията на своята съпруга и мисля, че е излишно да казвам колко възмутен, засрамен и предаден се е чувствал (интересното обаче е, след като не я обича, какво го интересува, но това е друга тема). Отчаян от факта, че жена му се е превърнала в евтина курва (каква ти евтина, та тя не искала нищо повече от ухажорите си освен 1 нощ с тях, дори сама предлагала да им плати сметките), той отишъл на лекар. Лекарят дал някакви хапчета на принца и го изпратил да си върви.



Така ден след ден принцът пиел неизвестните лекарства, а съпругата му се прибирала призори, мъртвопияна и в окаяно състояние.



След време господарят на двореца решил да увеличи дозата от „лекарствата” понеже 1 не му стигало. Станали 2… 3… и така нататък. В един момент дори това не му помогнало и решил да ги замени. Поразпитал тук-там и му препоръчали някакви „безобидни” прахчета. Шмъркал си той, но и това не му стигало и затова решил, че някоя и друга инжекцийка няма да му се отрази зле. Отчаянието му нямало край, а съпругата му била ненаситна на разврат.



Но ако погледнем от друг ъгъл на нещата, ще забележим, че в цялата тази ситуация имало и нещо хубаво, а именно, че псевдо семейството не се карало вече. Ами как да се карали като те почти не се виждали. Единият се боцкал някъде, а другият бил в нечия спалня. Доста интересен начин на живот водели.



Една сутрин обаче принцесата не се прибрала в двореца както обикновено. Съпругът и се зачудил къде ли е, най-вероятно била твърде пияна и не можела да се прибере. Разбира се, никой друг не забелязвал отсъствието и. Минали ден, два, седмица, но от пропадналата дама нямало и помен. Все пак загрижен за нея, принцът тръгнал да я търси. Обикалял къде ли не, търсил я под дърво и камък, но уви, нямало я. Докато една вечер не намерил разчленен труп в една задънена уличка. Било тъмно и в първия момент принцът го подминал, но сякаш някакъв вътрешен глас го накарал да се върне. За нещастие открил, че това са студените и кървави останки на жена му.



След два дни придворните открили в кралската тоалетна трупа на млад мъж, слаб с изпито лице. До тялото имало спринцовка. В първия момент всички си помислили, че това е тялото на поредния жалък наркоман, който е умрял от свръх доза, но… Една жена се загледала в мъжа. С удивление тя отрила, че е онзи принц, който някога бил влюбен в една красива девойка, която в последствие му станала съпруга. Това бил забравеният принц. А принцесата? Никой не разбрал какво станало с нея. Може би, защото след като любовта угаснала, от тях останали само сенки.



И така, понякога не всички живеят дълго и щастливо…